Животът е обясним, докато не видиш голотата си. И факта, че е редно да се облечеш, за да съществуваш като съпруг, деец, творител, последовател.
Можеш ли да правиш всичко това съблечен? Никой няма да те приеме насериозно.
В същината си ние сме голи, облечени в плът. Плът – одежда, осветена някъде, някога. Сега се взираме във всичките ѝ детайли и стремим се част по част, нишка по нишка да оформи тя личността ни, която сме решили да носи…
Запретваме ръкавите на съзнанието, разплитаме нищетата на мислите си, завързваме стонове безвремия, приглаждаме гънките на настроенията си, прекрояваме дължините на косите си, на ноктите, на космите си; наместваме израженията на лицата си – търсим всячески да се създадем наново, да се пресътворим от съществуващите налични материали, да изгорим и изтлеем, ако се налага – като феникс, горящ на собствената си клада, само и само за да бъдем онзи инструмент, който търсим… инструмент за свързване, за отстояване на истини, за утвърждаване на смисли, за промяна на гледни точки, за любов…

Кладата – това сме ние, принасящите се на себе си, а може би и на идеята за себе си, заключила в паметта си съвършения ни образ.

Горим и се преправяме, наместваме детайл по детайл, нишка по нишка, както скулпторът не се спира пред битката с длетото, докато танцът на мисълта му не е докрай завършен. Но само привидно привършил, в търсене на отдих, отговор, прозрение, решение или успех, той отново се обляга, от известна далечина поглежда сътвореното и… Забелязва – още нищо не е завършено, нищо не е готово все още, нищо не е докрай изпипано, нищо не е докрай фино. Винаги може още, творящите знаят, винаги още може.

Без търсенето на това недостижимо „още“ няма дишане обаче. Танцът в душата не се завихря. Само мними сенки на смисъл се прокрадват. Текат в мисълта ни. И някак си по мисълта стигат до ръцете, които записват идеите в думи, романите в текстове, картините в образи. И е чудно, толкова непонятно чудно, как самите ръце се явяват инструмент за изливане, отливане на това, което зрее в мисълта ни. И ако породената мисъл на върха на купола в нашето голо тяло, облечено в плът, Божа одежда, диктуват на ръцете, които, като верни слуги стоят на пост и под командата на импулсите за смисъл, творят вече сътвореното в главите ни, то не е ли това наистина храм, който се освещава и се принася на осветеното – с безброй кули, стаи, тунели, които завихрят всичко свято и нуждаещо се от пречистване…
Тяло – бойна арена за смисли, които да прокарат гласа си, да получат мнозинство в електората, да бъдат изпяти.

Няма истинска демокрация в нас. Печели този, който по-често сме избирали, с ръцете си не ще успеем да се достъпим целите, дрехите са само бледи сенки на същността, пътищата на плътта същоса измамни… Кога ли ще се видим истински? И то там, където плува нашият истински аз, съкровен, искрен, цялостен аз? В тялото ни плува нашият истински аз, съкровен, искрен, цялостен аз.

П.П. Да плуваш значи да летиш.

Следователно поправка: В тялото ни лети нашият истински аз, съкровен, искрен, цялостен аз.

Къде ли ще настигнем точката, в която да се засечем наистина…?

П.П.2 А може би тялото ни наистина е…

небе?!