Третата изложба в живота ми се състоя в Париж – участвах с още 16 художника в така наречения “френски салон”. Разбира се, френски салон отдавна не съществува наистина. Но пък Париж грижливо е успял да запази магията му във въздуха, и то сякаш с откриването на всяка една изложба, без значение от дълбочината и интензивността на събитието.
Френски салон… Не знаех какво ще ме очаква. Но вече стъпила в Париж, започна целия пъзел от картини, книги и случки да се намества в съзнанието ми. Обичам да се уча и то именно в ролята си на активен участник – смятам, че всеки, който иска да се учи, има нужда да премине през даденото знание чрез сетивата си, мислите, емоциите си – свободно, автентично и по своему.
И ето сега ще се опитам да направя кратък очерк на историята на френските салони.
“Салонът на живописта и скулптурата, известен като Салон, е художествено събитие, провеждано в Париж от края на XVII в. до 1880 г. В него са изложени творби на художници, първоначално одобрени от Кралската академия за живопис и скулптура, създадена от Мазарин, а след това от Академията за изящни изкуства. Първоначалната цел на Салона е да покаже творбите на най-новите възпитаници на Академията, а от 1817 г. – на Школата за изящни изкуства. (…)
„Салонът е мястото, където се появяват художествената критика, литературата, обменът, утвърждаването на артистичните личности и обектът на истинско любопитство, ако не и на отхвърляне. Те са съхранени в каталози и хроники, които ни позволяват да анализираме еволюцията на формите и вкусовете в ретроспекция, съставлявайки важна част от историята на модерното изкуство.”
По време на посещението си в Салона през 1824 г. Шарл X подчертава значението, което възнамерява да придаде на изобразителното изкуство, тъй като „отличавайки се в своето изкуство, [художниците] служат на държавата и на своя владетел“. Продължавайки кралската традиция, Шарл X също така продължава политиката на Наполеон, като също раздава медали и отличия. На този ден Орденът на Почетния легион е връчен на Франсоа-Жозеф Хайм, на когото е поръчано да нарисува картина, която да увековечи церемонията.
Това е панорамна композиция, която показва много от изложените картини. Според обичая платната се окачват едно до друго както в Салона каре, така и в Голямата галерия, която се отваря от дясната врата. Някои от творбите са разпознаваеми: „Le Vœu de Louis XIII“ на Ингрес, портретът на Шарл X на Грос, Жана д’Арк на Пол Деларош, Филип V и портретът на Дюси на Жерар. В центъра на групата от високопоставени лица кралят връчва кордона на Сен-Мишел на мъж, който се покланя: скулптора Пиер Картелие (1757-1831). Осъзнавайки ползите, които могат да извлекат от умелата „културна политика“, принцовете често се изобразяват в обкръжението на художници, които им служат за подражание.
Още от основаването на Кралската академия, чиито прецеденти са били създадени във Флоренция и Рим един век по-рано, младите артисти имали възможност да излагат свои картини извън рамките на училищната институция – богаташи също организирали свои частни събития, в качеството си на колекционери.
Самите произведения се оценявали така, че пейзажът и натюрмортът се водили като най-ниски в йерархията на творбите откъм качество и престиж, защото се ценяла основно креативността в историческите композиции, портретите и жанровата живопис (отразяваща сцени от ежедневния живот на хората).
Самите имена на автори били записани в каталог, който можел да се закупи от посетителите.
Ако в началото тези събития се организирали по едно на всеки 2 години, от 1725 г. нататък в Салона на Лувъра (тогава известен като Големия салон на Лувъра) редовно се излагат произведения на изкуството. Терминът „Салон“ се появява през 1725 г. , за да опише събитието: Салонът всъщност е мястото, където академиците представят своите творби пред публика. От 1737 г. нататък изложбата става редовна и за първи път рисунки са изложени заедно с картини. След това има запад, подем и окончателен крах на тези събития. Важно е да се отбележи, че е имало също така изложби, които са се организирали паралелно.
Салонът от 1874
Това е салонът, на който лично присъствах като част от настоящата изложба в музея Orsay и която по своеобразен начин представя пораждането на импресионисткото движение в изкуството.
От 60-те години на XIX в. в света на изкуството задухва вятър на протест. Това е период на конфликти, когато Френско-германската война от 1870 г. кара интелектуалците и художниците да преосмислят света. Със създаването през 1863 г. на първия Salon des refusés по нареждане на Наполеон III всемогъществото на Salon de peinture et de sculpture започва да се поставя под въпрос. В допълнение към критериите за подбор на журито на Салона, академичното и официалното изкуство е критикувано от част от света на изкуството.
На този фон малка група художници, отхвърлени от Салона, започва да планира самостоятелна изложба в края на 60-те години на XIX век. През 1873 г. Моне, Писаро, Реноар, Сислe и др. основават „Анонимното дружество на художниците-живописци, скулптори, гравьори и литографи“. Целта на това сдружение е да даде възможност на художниците, които членуват в него, да излагат творбите си свободно, самостоятелно, без да зависят от институция или търговец.
И така, в едно общество, намиращо се в период на криза и трансформация, една част от артистичната общност решава да се открои.
Салонът от 1874г. в Париж хвърля посетителите му във визуален и естетически шок, който комбинира класическо и романтическо влияние в живописта и новото течение, чието име идва от монументалната творба на Моне “Импресия, изгряващо слънце”, за поставянето на чието име авторът твърди:
“Питат ме какво име да сложат в каталога, и знам, че не може да мине като истинска гледка от Хавър, затова казвам: Пишете “импресия”.
Клод Моне
Около тридесет художници ще изложат своите творби в този салон. Сред тях са Еужен Буден, Пол Сезан, Едгар Дега, Клод Моне, Бертa Моризо, Камий Писаро, Пиер-Огюст Реноар и Алфред Сислe, които са останали в историята, както и по-малко известни художници като Адолф-Феликс Калс, Джузепе Де Нитис, Людовик-Наполеон Лепик, Станислас Лепин, Алфред Майер.
Трудно е да се видят много прилики между тези художници: на различна възраст и с различен произход, те нямат общи естетически принципи. Някои от изложените творби, като „Импресия“ на Моне, „Изгряващо слънце“ и „Съвременна Олимпия“ на Сезан, днес ни изглеждат като основополагащи произведения на авангарда от XIX век, докато други са по-класически, дори академични по стил.
„Те не искат да изглежда, че се бунтуват. Запалени по своята идея, искали да си придадат авторитет. Когато става дума за набиране на артисти, ще открием изключително разнообразни профили, включително някои от тях, които са редовни посетители на Салона, като Лепин и Де Нитис. Това е съзнателно усилие.“
“Вчера бе открит Салонът на живописта сред най-блестящата тълпа, която може да си представите. Шоуто беше дори повече в стаите, отколкото по стените; големите светски дами на империята, модните актриси на Париж, всички жени, които се срещат в салоните, в театрите, в Боа, на всякакви тържества, се задушаваха там, в тържествени тоалети, с копринени и кадифени шлейфове, по които беше много трудно да не се ходи, повечето от тях дори смело се бяха отказали от шапките, за да покажат бални украшения, прости клонки цветя, вързани в косата. Никога не бях виждал такъв лукс сред толкова прах.“
Емил Зола
“Признавам, че съм голям почитател на Едуар Мане, един от малкото оригинални художници, с които нашето училище може да се гордее. Картината е част от възхитителната колекция на певеца Фор. Но това не попречи на тълпата бавно да се оживи. Мисля, че е права. Сред съседните платна творбата на Едуар Мане оставя толкова необичайна следа, че невежите очи, разглезени от всички тънкости на нашето изкуство, я възприемат единствено като комедия.” Емил Зола
И наистина, участието на импресионистите е противоречив и вълнуващ факт – първо, те самите искат да се дистанцират от салона, а от друга страна техните картини, бидейки открито по-различни от класическите, будят различни реакции сред тълпата.
Ето и някои от другите произведения, които били изложени редом с техните:
Като близък приятел на Мaне и подкрепящ начинанията на възраждащите се импресионисти, Астрюк участва за пръв и последен път в салон заедно с импресионистите със своите акварели. В творбите му си личат уклоните към японското изкуство, чрез които той се явява и един от основните двигатели за създаването на движението японизъм.
Най-голямата картина на сър Лорънс Алма-Тадема (1836-1912), „The Structure Gallery“, е изложена в Парижкия салон през 1874 г. и в Кралската академия през 1875 г. В оригиналната си рамка тя е с размери над 9 на 7 фута и е една от най-амбициозните му композиции. Картината е илюзионистичен тур, пресъздаващ с археологическа точност римската архитектура, скулптура и декоративни предмети. Художникът е разглеждал много от действителните древни произведения на изкуството по време на посещенията си в Херкулан и Помпей през 60-те години на XIX в. и е запечатал редица предмети в скици и снимки. В резултат на това Алма-Тадема създава не само пищно изображение на антични произведения на изкуството в изящно пресъздаден интериор, но и изключително новаторска картина.
Точността на представянето му и сложността на концепцията му са подчертани в тази фокусирана композиция. В центъра на картината един роб, разпознат по висящата на врата му плочка с форма на полумесец, показва тъмен лабрум или паница, украсена с митологичното същество Сцила. Вляво от творбата се възхищава аристократично семейство, което всъщност се състои от портрети на Алма-Тадема, съпругата и децата му, както и на брат му и снаха му, заобиколени от други разпознаваеми произведения на изкуството. На заден план малка витрина се отваря към публично пространство, където се продават утилитарни и дребни предмети.
